Днес е Световен ден на кучето и много исках да пусна някаква забавна и интересна статия, с която да отпразнуваме този толкова светъл ден. Но реших да ви разкажа защо кучетата са толкова важни, специални и обичани от мен.
Ще започна историята от малко по-далечното ми детство. Когато бях на четири или пет години, като всяко щуро и в този момент според мен доста глупаво дете реших, че едно домашно куче (под домашно куче разбирайте сладур на село, който е нечий, но не стой прикован на вериги в двора, а обикаля волно из улиците) по някаква причина ми пречи и го изритах, за да се махне. Тук искам да поясня, че съм добър човек и не обичам насилието под никаква форма и го осъждам. Та, едва ли ще е трудно да се сетите, че кучето се защити и ме захапа за коляното. До ден днешен имам белег, който ми напомня, че човек трябва да отговаря за постъпките си и че тези прекрасни същества са създадени, за да ги обичаме и да се грижим за тях, а не да ги третираме като вещи.
След ухапването започнах да изпитвам страх към кучета, дори не можех да се доближа до тях. Баща ми ми обясни, че всъщност аз съм тази, която е виновна за нападението, че кучето се е защитавало, така както аз бих се бранила, ако някой реши да ме удари и че кучетата са много мили и добри същества, които търсят любов, закрила и сигурност. След година вече бяхме горди собственици на модерните през 90-те години плачещи болонки. Една бяла, рошава, пухкава, сладка, малка топка, която преобърна света ми/ни и която беше не само мой най-добър приятел, но и сестра. Аз пораснах с нея. Тя беше до мен, докато плачех за първите си любовни драми. Развеселяваше ме, когато трескаво очаквах резултатите от изпитите ми за гимназия и университет. Подкрепяше ме с любовта си, докато се изграждах като личност. И винаги ще съм й благодарна за отдадеността, щастието и неповторимите мигове, с които ни дари. За жалост тя вече е звездичка на небето, но никога не е напускала сърцата и мислите ни. (сълза)
Няма да крия, че доста трудно преживях смъртта на болонката. До този момент не бях плакала така и не бях усещала подобна болка. Сякаш частица от мен угасна. След време започнах отново да мечтая за четириног приятел. И реших, че това ще е голдън ретривър. Обожавам тези кучета. Толкова са усмихнати, луди, умни, красиви, а от очите им блика толкова любов и безгрижност. Без да влизам в подробности, отне ми близо 6 години, за да сбъдна тази своя мечта.
През един прекрасен зимен ден открих във фейсбук развъдника Dog’n’roll Kennel. След като разбрах, че скоро ще правят заплождане, бях сред първите, които чакаха радостните новини. Може да ви прозвучи смешно или нелепо, но наистина се чувствам като майка на Рафа, защото съпреживявах всеки един момент от появата му на този свят. Силно стисках палци, когато направиха ин витро процедурите, за да зачене Елиза (майката на Рафа). След това постоянно Елена Илиева ми разказваше как преминава бременността, колко се предполага, че ще са кученцата и как се развиват, докато на 28 юни сутринта получих най-страхотната новина: Имаме бебета!!!
Не си спомням кога за последно съм била толкова щастлива. След месец отидохме да се запознаем с чакания господин. Не мога да ви опиша какви чувства бушуваха в мен в този момент. Сякаш летях! Цялата сияеща от щастие и невярваща, че всичко това е реалност. Не знам дали сте мечтали толкова силно и искрено за нещо, че когато то се осъществи, вие се чувствате сякаш светът е спрял да се върти, сякаш можете всичко и сте толкова признателни и благодарни на живота, съдбата и вселената.
Рафа е една моя сбъдната мечта и мисля да се насладя на всяка една секунда, която е писано да прекараме заедно. Обичам го това диване. Само като го погледна и всяка болка, яд и неволя се изпарява.
Когато Рафа навърши две години, на шега, супер спонтанно с приятеля ми решихме, че ще си вземем второ куче – корги. Не предполагах, че ще се окаже толкова трудна мисия да откриеш подобна порода куче, но уви отне ни почти шест месеца. Госпожицата беше от Русия и я водеха “дефектна”, защото се беше родила с различен цвят очи. Не знам в коя вселена тази невероятна пухена топка може да се нарече “дефектна”, но явно беше възможно. За мен тя е съвършена. 🙂 Дребосъчето беше като фурия, която искаше всичко, учеше бързо и се забавляваше безспирно.
Оутъм, нашата малка “певица”, която обича да тормози Рафа, пристрастена е към чорапи и я е страх от фоерверки. Дребосъчка е и голямата слабост на приятеля ми, постоянно я прегръща и целува и ако зависеше от него, би й позволил абсолютно всичко. Все пак е на тати момичето 🙂
Имам най-страхотните, верни, любвеобилни приятели на света, които ще са винаги до мен, както и аз до тях, които никога няма да те предадат или изоставят, защото “си бил прекалено щастлив”, или си имал тежък ден, или защото не те разбират. За мен те са част от семейството и сърцето ми и безкрайно съм им благодарна, че се появиха в живота ни.
No Comments